Градът

Силуетът на града се увива в сутрешната мараня. Сградите, високите блоковe в далечината губят в тънка мъгла своите очи, усти, антенки, ушенца и цветове и се превръщат в един общ силует. Изрязана от картон, сивобяла, неравномерна форма на фона на небето там, на север. Слънцето блести в очите ми и се опитва да отреже силуета на града от мен самия и от пътя, по който се движа бавно и слепешком, защото очите ми гледат в друга посока.

Изпитвам копнеж по боцкането на тревата, по жегата край зарибени блата, по скакалците, които скачат на рояци щом помръднеш крак. Искам дълбоката гора пред дъжд, когато тъмнината по пладне е толкова непрогледна, че организмът се обърква и губи представа за времето. Искам онази обедна тъмнина пред буря, която не се вижда с очите, а се подушва с носа и се усеща с кожата. Все едно си отишъл от другата страна на земята. Искам белия сняг по покривите и по хълмовете в едно планинско селце, където най-високата стреха се достига, като се протегнеш на пръсти. Искам да се будя под очертанията на хълмове без нито един прав ъгъл и без нито един друг цвят, освен зелено или бяло. Знам, че нищо не ми пречи да имам всичко това. Нищо! В същото време не посягам да го взема.

На юг се издига планината като стена, покрита със струпеите на жълто-розови квартали. На север силуетът на града се надига над рехави дървета, плосък и двуизмерен, сив, без очи и без врати.

The Cityline.

Гледам го и си мисля, че градът е красив и безпощаден в своята грозота. Градът е като огромен център на психическа гравитация – със своята способност да те накара да се чувстваш задъхан от чужди съдби, дори и когато си съвсем сам.

Разбирам, че може би безвъзвратно съм увреден от неговото могъщество.