Лелята и the Babe Place. (Оплюхани върлуват пак поети.)

В квартала, в който работя, там се и
подстригвам – на едно от двете възможни места. На три минути път от удобния ми хемороидогенен офис стол се намират
Лелята
и the Babe Place.

Лелята се казва Васка, или Наска, и се труди в малък фризьорски салон с още една полу-леля-маникюристка и една направо баба, спец по женски прически. Винаги, когато избера Лелята за своя сасон, наблюдавам в огледалото бабата, която често седи без работа и гледа турски сериали на салонния телевизор НЕО, закачен на стената над бюрото на маникюристката. Лелята ме подстригва за скромна сума, но при нея аз избягвам да си искам миене, защото миенето означава да ми натисне главата в мивката и да ме облива с един подвижен душ, докато носът и ушите ми се пълнят с вода. С други думи Лелята ме дави с техника, която съм виждал само у наемния убиец от филма с Ален Делон „Трима мъже за убиване”. Но аз харесвам Ален Делон и Лелята по един мазохистичен начин. До огледалото и е закачена снимка на двамата и внуци, на ревера и виси табелка с името и, Васка, или Наска, „специалист мъжко подстригване”, собствената и прическа е претенциозна, сякаш е правена от бабата. Лелята прилича на спомен от фризьорския Балкантурист. Лелята избирам за проста прическа, каквато ми подхожда, само с една четка на края.

А когато държа на миене, избирам the Babe Place. Там цената не е като при Лелята. Много Up! Това е „салон за красота” с фитнес, спа и масаж и името му, разбира се, не е the Babe Place. Така го нарече един приятел-англичанин, защото в това място единственото, което вижда човек около себе си, мултиплицирано в множество огледала, са бейбс – фризьорки-бейбс, клиентки-бейбс, всичко е черно, слийк, ниски талии, къси поли, уондърбра, скъпи погледи. Забранените за паркиране места пред the Babe Place са заети до едно от S-класи, туареги и кайени. И аз к’во правя там, като съм пеша? Приискало ми се да не ми боцкат косъмчета под яката на ризата след подстригването. Приискал ми се масаж на скалпа. С времето започнах да се чувствам достатъчно комфортно в the Babe Place, за да отида, когато имам нужда да не ми боцка. Все пак е важно да не ти боцка на врата, когато ти предстои дълъг ден. Гледам в тавана, от време на време мярвам с периферното си зрение някой и друг силиконов бюст, някоя и друга ниска талия. Няма сапунени опери – телевизорът е на Фешън Ченъл. Но ме натъжават ужасно клиентките и фризьорките със скъпите погледи, тъжни като на вечно млади костенурки. Не отричам, че съдбите им са ми интересни – гладни малки фризьорки и техните клиентки, които са повяхващи бивши гладни малки фризьорки. Все пак, докато свивам периферията на зрението си, за да се замисля за нещо друго, се надявам Лелята скоро да изнамери някакъв начин за миене, който не изисква спасителна жилетка...

После прочетох едно страхотно стихотворение в блога на един мой любим писач, който е пич и отказва да се нарече поет. Стихотворението беше грозно разкритикувано в коментарите от един чичка, който пък изобщо няма срам да се нарича поет. Хрумна ми, че последният би се изкефил на the Babe Place, би поглъщал с голямата дървена лъжица безпощадната стандартна подигравка на девойчетата към всеки мъж над 30 без туарег, скрита под тъжния им поглед на очакващи съдбата си кошути с единствен размножителен цикъл.