Пенко и егати тъгата

Пенко го е налегнала егати тъгата. От години е така и вече не вярва да има оправия. В магазина му връщат пет стотинки ресто за едно кисело мляко, Пенко ги гледа и си вика, егати тъжните пет ст’инки, задръжте ги. А продавачката му отговаря, е как бе (усмихва се), пари са си това. Пенко прибира с нежелание тъжните пет стотинки, не му се спори с продавачки, такива пълнички, усмихнати, налети с ендорфини. Понякога му хрумва, че може би се наливат с други *-фини, например морфини, но после прогонва тази мисъл, прекалено силно миришат на пот. Сутрин Пенко става, зима е, навън дори в осем часа е мрачно или лято е, още в пет е светло, и егати тъгата. Пенко всяка сутрин си обува чорапите с мисълта, че това са най-тъжните чорапи на света – те престават да бъдат такива чак когато ги събуе и ги хвърли за пране. Тогава мястото на най-тъжните чорапи на света заемат онези от следващия чифт, на които им предстои да бъдат обути от Пенко. Понякога Пенко дори си мисли да престане да си обува чорапи, но знае, че това нищо няма да промени, защото тогава обувките му ще станат най-егати тъжните обувки, обути на бос крак. Така му е по-добре, сега обувките му поне са най-егати обутите с чорапи тъжни обувки. Където и да отиде Пенко, с когото и да говори – всичко и всички са егати тъжните, егати самотните, егати скритите в тълпата хора. Когато понякога срещне някой весел, като потната продавачка, Пенко ги мисли за мошеници. Егати тъжните мошеници! Скхрхръц, дере се алуминиевото капаче на кофичката с кисело мляко, докато Пенко го разкъсва тъжно и безжалостно. Загребва една егати тъжна лъжица и я налапва без хляб. Всичко е ясно, мисли си Пенко, животът е като кисело мляко, уж бяло и вкусно и полезно, а всъщност е колония от егати тъжните бактерии.