Ненужно, но все пак налично въведение
Има толкова много празни места
между хората. Сякаш вятър е минал
през суха гора. Има толкова много закъснели полети, недоставени пици и отказани поръчки за
таксита посред нощ.
Мамма миа.
Да се напием ли?
Въпросът "какво ни остава?" в случая е неуместен. Остава ни да не се
напием, както и комбинация от да не се напием и хиляди други неща,
глаголи, правения. Коремни преси, повдигане на вежди, държане на дръжката
в трамвай или метро, самомнителни забележки, ставания да пишкаме посред нощ, пиене на много студена вода посред нощ, търсене опипом на чехли в тъмното посред нощ, потене посред нощ нощ нощ нощ нощ нощ
всичко това съчетано с една очебийна трезвеност на преценката, калкулация на
заплатата спрямо задълженията към кредитори, фирми за комунални услуги и роднини, които отдавна е трябвало да станат самостоятелни личности.
Край на ненужното, но все пак налично въведение
Откъснат от света, един майстор на лампи измайсторил чудна кована нощна лампа с абажур от розово дърво, прозрачно, с малки нишки, като капиляри, които се виждали, когато лампата светела. Лампата била особена, бих я нарекъл вълшебна, ако не вярвах прекалено силно в световната финансова система и в принудата на данъчното облагане. Ако някой четял на светлината на тази лампа, той бил способен да разбере истината за всеки текст, написан от човешка ръка. Щом разбрал какво е сторил, майсторът поискал да унищожи своето ужасно творение. Взел в ръцете си брадва и я вдигнал над главата си, за да насече лампата на парченца. Но брадвата била паянтова и металната и част се изхлузила от дървената дръжка и се забила в крака му. Кракът на майстора забрал, гноясал, дори може би гангренясал и местните изостанали селски лекари му казали, че само в чужбина имало напреднала медицина, която можела да го изцели. Майсторът нямал пари, но ужасът от това, което бил създал, бил по-малък от страха от смъртта на тленното му тяло и той решил да не унищожава, а да продаде лампата. Дал я в една заложна къща и с получените пари си купил велосипед, с който тръгнал към границата.
Чужбина го чакала, някъде там, отвъд.
Лампата прашлясвала дълго върху един рафт на заложната къща, между постоянно сменящи се артикули като мобилни телефони, сиди плейъри и айподи – тези глупотевини толкова бързо идвали и си отивали, че тя не можала да завърже смислено познанство с нито една от тях.
Един ден обаче покрай заложната къща минала бедна жена. Тя имала едничко детенце – момиченце на десет годинки. Жената се грижела за него у дома, понеже в училище не го искали – от устата на детето постоянно се точела тънка слюнка и то никак, ама никак не можело да се научи да говори и да чете правилно. Според изостаналите селски лекари момиченцето било болно от дислексия и (както майстора) трябвало да се лекува в чужбина, при напредналите чужбински медици. Щом видяла лампата, нещо в сърцето на майката трепнало. Тя веднага последвала този трепет, изтеглила всичките си спестявания и купила кованата стойка с дървения абажур – платила много по-малко от един велосипед, тъй като собственикът на заложната къща отдавна, макар и на загуба, бил свалил цената на нежеланата вещ до приемливи пазарни стойности.
С лампата в ръка жената се затичала към къщи и щом стигнала там, веднага я включила в контакта. Лампата заблестяла със своите розови бузи и капиляри. После майката взела детенцето на ръце, сложила го в скута си и разтворила пред него книжка с приказки. Момиченцето ококорило очи, избърсало слюнката от ъгълчето на устата си и веднагически зачело гладко като кандидатстудент от елитна гимназия. Скоро майката записала дъщеричката си на училище и момиченцето бързо станало отличничката на класа. След време, вече млада жена, тя завършила психология, оженила се по любов, родили и се три дечица и живяла дълго и щастливо.
А какво станало с лампата? Поставена върху ниска масичка в ъгъла на кабинета на психоложката, лампата светила години наред със своя розов дървен абажур и с жилките си като капиляри. Вас лъжа, мене истина – лампата помогнала на повече хора от самата психоложка. Това продължило, докато за лампата не научил Индиана Джоунс – той я откраднал, занесъл я в своя музей и там, на нейната светлина, прочел свитъците от Мъртво Море – в следствие на това ги разбрал, полудял и насякъл лампата с брадва (да, по ирония на съдбата тя все пак загинала така, както бил пожелал създателят и), а сам той избягал в горите на щата Мейн и повече никой не го видял.
Историята няма да е пълна, ако не кажем и какво се случило с майстора на лампата. Ами той умрял скоро след като тръгнал за чужбина, от болки и цялостно изтощение на организма, още преди да бил стигнал границата.
Че кой идиот с гангренясал крак тръгва за чужбина с велосипед?
Има толкова много празни места
между хората. Сякаш вятър е минал
през суха гора. Има толкова много закъснели полети, недоставени пици и отказани поръчки за
таксита посред нощ.
Мамма миа.
Да се напием ли?
Въпросът "какво ни остава?" в случая е неуместен. Остава ни да не се
напием, както и комбинация от да не се напием и хиляди други неща,
глаголи, правения. Коремни преси, повдигане на вежди, държане на дръжката
в трамвай или метро, самомнителни забележки, ставания да пишкаме посред нощ, пиене на много студена вода посред нощ, търсене опипом на чехли в тъмното посред нощ, потене посред нощ нощ нощ нощ нощ нощ
всичко това съчетано с една очебийна трезвеност на преценката, калкулация на
заплатата спрямо задълженията към кредитори, фирми за комунални услуги и роднини, които отдавна е трябвало да станат самостоятелни личности.
Край на ненужното, но все пак налично въведение
Откъснат от света, един майстор на лампи измайсторил чудна кована нощна лампа с абажур от розово дърво, прозрачно, с малки нишки, като капиляри, които се виждали, когато лампата светела. Лампата била особена, бих я нарекъл вълшебна, ако не вярвах прекалено силно в световната финансова система и в принудата на данъчното облагане. Ако някой четял на светлината на тази лампа, той бил способен да разбере истината за всеки текст, написан от човешка ръка. Щом разбрал какво е сторил, майсторът поискал да унищожи своето ужасно творение. Взел в ръцете си брадва и я вдигнал над главата си, за да насече лампата на парченца. Но брадвата била паянтова и металната и част се изхлузила от дървената дръжка и се забила в крака му. Кракът на майстора забрал, гноясал, дори може би гангренясал и местните изостанали селски лекари му казали, че само в чужбина имало напреднала медицина, която можела да го изцели. Майсторът нямал пари, но ужасът от това, което бил създал, бил по-малък от страха от смъртта на тленното му тяло и той решил да не унищожава, а да продаде лампата. Дал я в една заложна къща и с получените пари си купил велосипед, с който тръгнал към границата.
Чужбина го чакала, някъде там, отвъд.
Лампата прашлясвала дълго върху един рафт на заложната къща, между постоянно сменящи се артикули като мобилни телефони, сиди плейъри и айподи – тези глупотевини толкова бързо идвали и си отивали, че тя не можала да завърже смислено познанство с нито една от тях.
Един ден обаче покрай заложната къща минала бедна жена. Тя имала едничко детенце – момиченце на десет годинки. Жената се грижела за него у дома, понеже в училище не го искали – от устата на детето постоянно се точела тънка слюнка и то никак, ама никак не можело да се научи да говори и да чете правилно. Според изостаналите селски лекари момиченцето било болно от дислексия и (както майстора) трябвало да се лекува в чужбина, при напредналите чужбински медици. Щом видяла лампата, нещо в сърцето на майката трепнало. Тя веднага последвала този трепет, изтеглила всичките си спестявания и купила кованата стойка с дървения абажур – платила много по-малко от един велосипед, тъй като собственикът на заложната къща отдавна, макар и на загуба, бил свалил цената на нежеланата вещ до приемливи пазарни стойности.
С лампата в ръка жената се затичала към къщи и щом стигнала там, веднага я включила в контакта. Лампата заблестяла със своите розови бузи и капиляри. После майката взела детенцето на ръце, сложила го в скута си и разтворила пред него книжка с приказки. Момиченцето ококорило очи, избърсало слюнката от ъгълчето на устата си и веднагически зачело гладко като кандидатстудент от елитна гимназия. Скоро майката записала дъщеричката си на училище и момиченцето бързо станало отличничката на класа. След време, вече млада жена, тя завършила психология, оженила се по любов, родили и се три дечица и живяла дълго и щастливо.
А какво станало с лампата? Поставена върху ниска масичка в ъгъла на кабинета на психоложката, лампата светила години наред със своя розов дървен абажур и с жилките си като капиляри. Вас лъжа, мене истина – лампата помогнала на повече хора от самата психоложка. Това продължило, докато за лампата не научил Индиана Джоунс – той я откраднал, занесъл я в своя музей и там, на нейната светлина, прочел свитъците от Мъртво Море – в следствие на това ги разбрал, полудял и насякъл лампата с брадва (да, по ирония на съдбата тя все пак загинала така, както бил пожелал създателят и), а сам той избягал в горите на щата Мейн и повече никой не го видял.
Историята няма да е пълна, ако не кажем и какво се случило с майстора на лампата. Ами той умрял скоро след като тръгнал за чужбина, от болки и цялостно изтощение на организма, още преди да бил стигнал границата.
Че кой идиот с гангренясал крак тръгва за чужбина с велосипед?
4 коментара:
:)))
Честита Нова 2012 година, Марк!
Хубава история за надеждата и вярата на всеки търсещ и успяващ човек!
И според мен няма нищо по не страшно от едновременния край на света, а Индиана Джоунс хич няма да го мисля, защото той и без туй си е знаел всичко преди да намери лампата, пък и лудостта му май е от нещо друго :)
Хубаво настроение през новата седмица!:)))
Замислих се дали когато убиеш една лампа, убиваш и светлината и, после си казах, че няма значение, особено ако приживе е светила където трябва. После се замислих защо хората се страхуват от истината и искат да убият този, който им я показва, а и самата нея...а в същото време я търсят. После спрях да се замислям и се смях на Индиана Джоунс като отрицателен герой. И ми стана тъжно малко за майстора на лампи.
А какво ни остава ли...остава ни всичко, което поискаме...празните пространства между хората могат да бъдат безброй начала.
Хей, Енджи - Честита Нова и на теб! Да, и аз така мисля за Края - всъщност много хора адски се мъчат не с Края на света, а с неговото съществуване, което е парадокс.
Хубава седмица и на теб!
Да, лампите умират, но светлината им остава, а и други лампи се раждат. Кръговрат на лампите, бих казал :)
Докато писах текста, аз си имах собствени "частни" препратки - те не са нужни за четенето му, но ми се прииска да ги споделя.
Например мислех си за доктор Франкенщайн и неговото създание - той самият го определя като чудовище и иска да го убие, с което убива сам себе си. А всъщност създанието му търси единствено и само Любов.
А Индиана узнава истината от скрижалите - каква истина той си знае - и забягва в горите на Мейн. Хенри Дейвид Торо написва една прекрасна книга, като избягва от света в горите и смята, че човек може да си бъде самодостатъчен. В книгата (и в онзи живот) открива много истини, но... накрая все пак се връща при хората, като нарича преживяванията си "експеримент", а не "живот".
Публикуване на коментар